Един 'обикновен' ден...

мъгъл Брой мнения : 8

... Сега Лондон беше толкова тих и спокоен. Всичко беше нормално, и никой не предполагаше, че сега на Честър Скуеър (една от най-големите улици в града), където се намираше една мъгълска адвокатска кантора, щяха да измрат толкова много хора. Нетипично за месец Януари, но сега в Лондон нямаше нито една снежинка. Небето се бе скунтило, язарени облаци се бяха настанили по него и всеки момент щяха да заплачат с големи капки дъжд. Силен вятър плющеше по прозорците на големите магазини и сгради, които сега бяха претъпкани заради Коледа. Всички си купуваха подаръци, тъй весели и засмяни, и както казах, непредполагащи какво щеше да се случи след малко...
Всичко всякаш утихна, все едно времето беше спряло. Вятарът спря, смехът на хората, които разговаряха помежду си замряха. Небето стана чисто черно, сякаш щеше да избухне. Един остър писък, много силен, пронизващ ушите писък разряза тази прекрсна тишина. На небето се появи огромен череп, от чиято уста излизаше голяма змия. Звукът не спираше. Няколко светкавици прерязаха катранено-черното небе, след което го озариха със светлина, всичко грейна, а хората, всички насочиха погледа си към Черния знак, от който в момента изкачаха няколко черни, бързо движещи се силуета. Започнаха да се увеличават все повече и повече. Всички те прелитаха над хората и сипеха десетки непростими проклятия, убиваха хора, рушаха домове и сгради. Настъпи паника. Всички хора се разпищаха и побягнаха на всички посоки. Звукът, който издаваше черепа, сега утихна и даде път на отчаяните викове на хората, които с всички сили се бореха, за да оцелеят. За да се скрият и спасят от неизбежното, което вече разбираха - смъртта. Всичко тряскаше и гърмеше, паниката и страха беше обзела всички мъгъли, само един човек се открояваше от цялата тази гледка. Човек, който съвсем спокойно гледаше на случващото се, все едно е безстрашен, все едно знеше, че не можеше да му се случи нищо лошо. Той се бе подпрял на една улична ламоа, бръкнал с ръце в джобовете си и нервно прехапвайки устни, се завъртя на пета и изчезна в мрака, който настъпваше все повече и повече. Закачулените фигури, силуетите им, вече не се виждаха... Изведнъж всичко стана адски студено, паниката не отсъпваше, всички бягаха на някъде... Сега всичко беше в ръцете на мъжът, който изчезна така безотговорно в мрака...

"Не може да бъде!" - помисли си Саймън, който току що беше отстъпил назад, за да не го забележат смъртожадните. Лицето му беше тотално променено, ръцете му леко трепереха и едва успяваше да откъсне поглед от огромния зелен череп, който се беше образувал сред черните облаци. Усещаше, че се случва нещо лошо, но знаеше, че трябва да запази самообладание. Аврорите щяха да пристигнат вероятно след часове, а в момента всяка секунда струваше човешки живот. Трябваше да се действа бързо.
- Експекто Патронум! - прошепна тихо и от пръчката му като дим се понесе един сияещ феникс, който имаше задачата да обиколи Лондон и да намери някои хора.
"Ако имам късмет ще пристигнат скоро.." - помисли си и излезе от мрачния ъгъл, където стоеше. В миг сините му кристални очи се превърнаха в мъгливи черни топчици (метаморфмаг).
- Авада Кедавра! - един зелен лъч се устреми към Саймън, но той не помръдна. Само едно движение на пръчката беше достатъчно за да премести един каменен блок пред себе си, който с лекота блокира смъртоносното проклятие.
"Е, дълго им отне да ме забележат" - мислеше си с насмешка.
Силвърмун направи няколко крачки напред и размаха пръчката си. От върха й се изтреляха няколко червени лъча и се разхвърчаха на всички страни. Беше време за шоу.

„Йей, фенииик” помисли си Томас, докато ядеше поредната лазаня пред телевизора, докато гледаше някакво скучно мъгълско предаване. Не гледаше точно него, а по-точно прякото включване, което сега излъчваха по новините от Лондон. Те даваха как група смъртожадни бяха нападнали Честър Скуер. Скочи от така мекя си диван, не му се искаше, но се налагаше. Вече почти знаеше какво му носи покровителят, но трябваше да бъде сигурен.
„Именно”, извика мъжът и щракна с пръсти. Чевръсто извади магическата си пръчка и я насочи към закачалката, която се намираше в края на коридора. Тя призова черния му балтон, облече го и се завъртя на пета. Изчезна в мрака, който се настаняваше в дома му.
Магипортира се на точното място. Цареше невероятен смут по улицата, която беше изпълнена с много дим от горящите навсякъде предмети, сгради, коли, дървета... „Супер”, промълви мъжът и на лицето му грейна усмивка, като че ли беше видял нещо съвсем нормално и прекрасно. Но наистина за тези времена, в които живееше, беше нормално. За това просто насочи магическата си пръчка към една закачулена фиргура и извика със пълно гърло, гласът му проехтя навсякъде по улицата и като, че ли всичко затихна за момент, за да го видят и чуят.
- Аракто Семпър! – от върха на магическата му пръчка излетя огромно огнено кълбо, което се разтла навсякъде по земята и направи нещо като вълна, която повали голямо количество от смъртожадните. Останалите, просто се скупчиха около директора и започнаха да го обстрелват с хиляди заклинания. Мъжът завъртя бързо пръчката си, от нея рукна силна светло-синя светлина, която го обгърна, след което мъжът разпери ръце и тя се разпръсна около него, като отблъсна всички поданици на Черния лорд, които се бяха осмелили да го доближат, на около седем метра. Това беше моментът, Дейтън щеше да се развихри...

Лириана крачеше забързана по тъмните Лондонски улици, трябваше да отиде до Диагон-Али, за да купи съставки за една отвара. Младата жена тъкмо прехвърляше на ум нещата, които би искала да купи, когато на пътя й се изпречи един синкаво-сребрист феникс. Фориър не веднага разбра чии бе този покровител, явно имаше спешен случай и Саймън ги викаше. След секунда тя се завъртя рязко на пета и изчезна, оставяйки улицата съвсем празна, тъй като преди това тя бе единственият минувач.
Щом се озова на мястото на битката, тя ахна. Всичко бе опожарено, мъгълските домове бяха празни и самата тя се учуди, щом изпита някакво странно чувство. Дожаля й. Тя, Слидеринката твърдо не харесваща всички други освен чистокръвните магьосници, иизпитваше съчувствие към мъгълите... Остана вцепенена още няколко мига и се отърси от странните мисли, няколко секунди преи една лилава мълния да я удари. Приведе се и отскочи в страни, миг преди магията да попадне в целта си, а винено-червената й коса се разпиля по черната мантия, чиято качулка бе паднала.
С крайчеца на окото си, когато произнесе заклинание към смъртожадният срещу нея, видя Дейтън и Силвърмун, биещи се с други качулати фигури.
„Ще стане интересно...” помисли си Ана и отблъсна две проклятия. Усмихна се тъжно и продължи да се бие. Не разбираше защо толова хора трябваше да умрат, мъгълите почти да разберат за съществуването на магьосническия свят... и всичко това за секунди.
- Ирианис Дериу! – гласът й бе по-остър от обикновено, а черните й очи блестяха неразгадаемо, въпреки всичко нещо в нея я караше да харесва това, което се случваше. Не, не това, че щеше да убие хора, това по-скоро я безпокоеше. Това което й харесваше бе тръпката, тръпката да си на косъм от смъртта със всяко проклятие на противника.
От магията, която бе изрекла, качулатата фигура се улюля и се свлече на земята. Никой от останалите не можа да реагира, а движенията им ставаха сякаш на забавен кадар. С още няколко по-леки проклятия и те се свлякоха безжизнени на земята.
Точно когато се обръщаше, струя червена светлина я удари и младата магьосница падна на земята. Опита се да омекоти удара с ръцете си, единственият резултат при което беше, че пръчката й се плъзна няколко метра на страни, а Лириана удари главата си в сивите камъни на земята. Следващите няколко минути и се губеха....

- Ана! Ана! - извика Саймън, когато забеляза Лириана на земята. Пъровото нещо, което му дойде на ум беше, че е мъртва, но бързо успя да избие тези мисли от главата си. Спусна се към онзи ъгъл, където лежеше червенокоската и приготви пръчката си. В съзнанието му автоматично се наредиха всички заклинания за лечение, беше готов да направи всичко за да я събуди, сякаш му беше родна сестра..
- Ана, добре ли си? - попита разтревожено и се взря в едва отварящите се клепачи на жената. Някъде от вътре се показваха прекрасните и мистериозни очи, които го пронизаха макар и за кратко. Това вля у него доза адреналин и вълнение и той се мобилизира. Разтвори бързо дългите коси ни Фориър, намери раната, където се беше ударила в макъка, и насочи върха на пръчката си към нея. Няколко малки лъча се насочиха към раненото място и за секунди го премахнаха напълно.
- Ана? - попита отново, поглеждайки я с тревога. Все още трепереше от уплаха, която и за секунда не беше изпитвал по време на битката. Но защо се чувстваше така? Вярно, Лирината му беше приятелка и заместник директор в Хогуортс, но нещо повече, като ли че, се надигаше в него.
- Саймън .. - рече объркано жената, след кото се посъвзе. За миг Силвърмун получи грешна команда и се наклони към нея, но бързо се осъзна и помогна на Ана да стане. Около тях хвърчаха заклинания, биткта беше в разгара си.
- Акалутриос! - прошепна и над него и младата червенокоса преподавателка се появи лъскав прозрачен щит, които отблъскваше с лекова магиите.
Директорът се устреми отновов към епицентъра на битката и започна да се отбранява, като не забравяше да хвърля по някои и друг поглед към посъвзелата се Фориър. Току що се беше опитал да я целуне или само така си мислеше?
- Авада Кедавра! - един зелен лъч прелетя покрай Саймън и той отскочи встрани,
- Алистър, прикривай ме!
Силвърмун насочи очаквателния си поглед към аврорът, които кимна. После Сай се затича към една група смъртожадни, разпръсквайки проклятия на всички страни. Едната от закачулените фигури се сропли на земята, другата успя да избегне пороя от магия, а третата се изду като балон и започна да се издига във въздуха.
"Ана, Ана, Ана..." - шептеше съзнанието му, а той се опитваше да се съсредоточи повече, но накрая не успяваше и мяташе по някой невинен поглед към жената..

мъгъл Брой мнения : 69

Чу се леко тайнствено "пук" и вече бях в състава. Огормен хаус се беше разпрострял по цялото място и виковете направо заглушаваха изострените ми сетива. Изкрещях:
- ТИШИНА!- околните се обърнаха към мен, а аз си довлякох яростта на смъртножадните:
- Оу, оу!- Целеха ме с онези проклети зелени лъчи, колко глупава постъпка. Дори и да ме оцелят нямаше да се простя с този свят, е може би щях да съм в безсъзнание година- година и половина, но до сега съм чакала, ще чакам още. Извадих пръчката си и я насочих към един, доста едричък индивид с грозно, като останалите лице:
- Круцио!- другите магьосници, не разбраха защо го използвам и повечето насочиха поглед. Смъртножадният се преви на две и започна да се гърчи като червйче:
- Авада Кедавра!- зеленият лъч се изтреля бързо и го уби на секундата. Прочетох нечии мисли и разбрах, че има ранена вещица, помахах на смъртножадните, заплюли си мен и се магипортирах до един силен щит, под който стоеше невероятно красива жена:
- Хей добре ли си!?- тя кимна леко, но беше ясно че лъже. Извадих от вътрешният си джоб на мантията шишенце с разтвор на дъното. Подадох й го:
- Вземи, изпий го, ще изцери раните ти!- намигнах й. Отклоних още едно заклинание, което беше насочено право към Том и се с лях с останалите....

мъгъл Брой мнения : 97

От мрака се появи още една фигура,която се стрелна из проблясващите светлини към центъра на битката.Мантята й беше яркочервена и се вееше плавно по въздуха.В този момент фигурата извади пръчката си и изстреля една червена светлина,която се насочи към един смъртожаден.Когато се присъедини към другите,отвори уста и измърмори:
-Уфф...Пак едно и също...Тея няма ли да се спрат?Да направят нещо по-интересно...
След което присви очи и видя ранената вещица,като до нея седеше Ана...Но точно в този момент тя изчезна някъде в "глутницата" от магьосници.Тогава той изтича към тях,но една от светлините уцели крайчето на мантията му и тя пламна.Том се обърна толкова рязко,че мантията му му застана пред него,тогава от пръчката му излезе ярка светлина,която сякаш не направи нищо на огъня,но в този момент той махна с ръка и загаси огъня по мантията си,без да му направи нищо.В този момент той погледна смъртожадния,който му беше подпалил мантията и насочи пръчката си към него,като от нея излетя познатата на всички зелена светлина,която го порази много бързо и той се свлече на земята без капка въздух.
- Така става,когато подпалваш мантията,на Том Минели! - Той погледна мантията си,а тя вече беше във черен цвят,крайчето и липсваше.То беше изгорено от огъня.Когато се обърна,се блъсна право във Ана.В този момент той каза:
-Точно теб исках да видя!Ще ми отделиш ли минутка? - като хич не му пукаше за всичко около него.Гледаше я само с една дяволска усмивка и така и не отделяше очи от нея...Дракула го блъсна,но не успя да го повали на земята,като каза:
- Идиот!Не виждаш ли че тук не е точното място! - след което тя се затича напред и изчезна в мрака,а той я последва...

мъгъл Брой мнения : 115

Днес бе леко хладен ден и аз реших да се поразходя из Лондон,заедно с Кейти-моя приятелка,която също като мен бе аврор .Наглед всичко бе спокойно-хората се разхождаха из алейте на парка,смееха се и бъбреха.Изведнъж небето притъмня и видимо скоро щеше да завали дъжд.Седнах на една пейка,с надеждата ,че дъждът няма да ме изкъпе с дрехите

Изведнъж гласовете спряха,небето стана чисто черно и отнякъде се чу вик:
-Морсмордре!
На небесвода се появи Черния знак...знака на Лор Волдемор и последователите му...
Станах и побягнах към мястото,откъдето чух викът.Там вече бяха дошли няколки други члена на Ордена на Феникса,сред които директора на Хогуортс-Саймън Силвърмун,Лириaнa Фориър и един още няколко души.Огледах се-смъртожадните прииждахаот всички страни...Сигурно един от тях бе виновникът за смъртта на съпруга ми...Кръвтта във вените ми кипеше...Една от тях се насочи към мен и насочи пръчката си като извика:
-Сектусемпра!
-Протего!-изрекох аз и невидим щит се появи между нас и отблъсна заклинанието й.След миг обаче тя извика заклинание,а аз неуспях да го отблъсна и паднах на земята...

Последните минути се въртяха разбъркано в главата на Лириана. Падането, удара, това как Саймън я бе излекувал и как непознатата магьосница й бе дала някакво шишенце с отвара. Въпросната течност тя не бе изпила, поради съмнение, че течността може да е отровна. По принцип би разбрала дали отварата би й навредила само за секунди, но понеже битката бе в разгара си, тя не си позволи да губи време. И въпреки всичко, прибра бутилката в мантията си.
Сега обаче, най-странно й се струваше случилото се с директора на Хогуортс. Той се бе държал по-различно от обикновено и тя нямаше представа какво беше подтикнало това му държание...
- Инарис! – заклинанието запрати смъртожадният с когото Фориър се биеше в момента назад, оставяйки го едва помръдващ на земята. Младата жена се обърна светкавично и отпрати още няколко заклинания към качулатите фигури.
Имаше чувството, че от някъде изникват все повече и повече смъртожадни, а хората на тяхна страна намаляват. И искрено се надяваше това да не е така. Огледа се за да разбере дали има някой ранен и тогава очите й се спряха в нечии други. Нейните черни се взираха в сините на директора на Хогуортс в продължение на две секунди, след което тя несъзнателно потръпна и извърна поглед. Мислите й забушуваха още по-бурно, докато се опитваше да се съсредоточи в това, което бе правила преди очите им да се срещнат.Докато бе оглеждала, тя бе видяла една магьосница, вероятно на тяхна страна, паднала на земята. Не я познаваше, но нещо й подсказа да й помогне. За момент се зачуди дали да не й даде отварата в шишенцето, но бързо се отказа.
Щом стихна до жената, й помогна да стане, но щом я огледа, установи че й няма нищо. Магьосницата й кимна леко в знак на благодарство и без да направи каквото й да било в отговор, Лириана се върна в центъра на битката, където се биеха и останалите. Странно бе, че бе тръгнала да помага... явно в този ден се случваха доста странни неща, който не можеше да си обясни. Поне не за сега.
Тя заотстъпва бавно назад, същевременно опитвайки се да отблъсне още един качулат магьосник, видимо по-добър в дуелирането от останалите смъртожадни с които се бе била до сега. Въпреки че до преди няколко секунди се биеше в центъра, сега двамата обикаляха в кръг в страни от другите, чакайки първо другият да атакува. Едрата черна фигура не издържа и първа запрати зелена мълния срещу червенокосата млада преподавателка. Тя избегна ловко и запрати няколко лилави лъча един след друг. Противникът й се защити, но преди да успее да направи каквото й да е, Лира вече бе прошепнала:
- Авада Кедавра! – в този случай това бе единственият избор или поне за сега й се струваше такъв. Първият човек, когото бе убила. Това определено щеше да го запомни... Сега трябваше да намери друг, когото да отстрани. Самата мисъл я отвръщаваше, но бързо се запромъква сред фигурите, запращайки по някое заклинание. Продължаваше напред, мислейки си как това е начинът да се справят с противниците си. И всеки път когато двете смъртоносни думи преминеха през ума й, Ана потръпваше.

мъгъл Брой мнения : 97

Tом тичаше и се опитваше да се размине със всички фигури около него,докато постоянно зелени светлини минаваха около него.Избягваше ги с лекота и запращаше други,докато тичаше.Сякаш всичко беше в забавен кадър...Чуваше всичко около него,всяка една дума и мисъл на всеки човек,а той се беше съсредуточил върху едно нещо - да намери Ана.Всички заклинания сякаш нарочно минаваха около него.В един момент усети кръв...Много кръв...Спря да тича,и всичко отново се завърна във същата бързина,а той трябваше да отбягва всяко едно заклинание по-ловко.Това беше един магьосник,паднал на земята,а от ръката му течеше силна струя кръв.Изведнъж всичко му се замъгли.Зениците на очите му се уголемиха и целите станаха черни.Дланите на ръцете му се зачервиха и вените му се очертаха по тях.Всичко заглъхна,и за щастие от вродената му дарба,можеше да се усвести.Той клекна пред него,извади пръчката си,насочи я към раната и само с един замах,и без никакви думи от пръчката му излезе ярка светлина,която накара раната да зарастне до край,а кръвта да изчезне. Тогава той се усвести,учите му се оправиха и всичко мътно отново стана нормално.Тогава забеляза, че това е бил смъртожаден,който тамън се пробуждаше.Tой извади пръчката си,като я насочи към Том,но вампира беше по-бърз.Том първо отне пръчката му от ръката насила.В този миг насочи своята пръчка към него,а от нея проблесна зелена светлина,която отне и последният дъх на смъртожадния...Тогава стана и започна да блокира повечето заклинания,които връхлетяха от прииждащата трупа смъртожадни.В този момент забеляза,че когато дойде имаше по-малко подвластни на Волдемор...А сега сякаш прииждаха и прииждаха.Тогава той се насочи към следващата жертва,която щеше да убие и за жалост,едва ли да пресуши точно тук,но уви...такъв е животът.Том се отправи към един смъртожаден,който беше насочил пръчка към беззащитна магьосница,вероятно изгубила пръчката си.Тогава той замахна ловко със пръчката си и от нея излезе червена светлина,която накара пръчката на смъркожадния да хвръкне...Чу се едно пук и вампирът изчезна...Битката продължи в разгара си и без него...Отвсякъде хвърчаха светлини и заклинания.След около 10 минути той се върна,но вече не помирисваше Ана...

мъгъл Брой мнения : 115

Битката бе в разгара си.Навсякъде около мен летяха искри и се чуваха се пицъци на уп;ашени до смърт мъгъли.Смъртожадния бе насочил пръчката си към мен,а по лицето му се бе разляла победоносна усмивка и като че ли той всеки момент щеше да произнесе смъртоносно прклятие.Изведнъж зад него се появи една млада жена ,която насочи пръчката си към него и го пропъди.Тя ми подаде ръка и ми помогна да се изправя...Аз само й кимнах,и двете знаехме,че не трябва да губим време в приказки..със сигурност щяхме да се срещнем и в други битки.
-Експелиармус!-исвиках аз като насочих пръчката си към друг смъртожаден.След миг той бе повален...-Инкарцерус!-след миг вече бе завързан с дебели,здрави въжете...Един по-малко...-помислих си аз и се насочих към следващия...
Смъртожадните прииждаха от всички страни и сякаш вече имаха числено превъзходство.Но този,когото търсех отново се беше измъкнал...Защо?!?
Отново започнах да го издирвам,но без резултат...Изведнъж го видях,дуелиращ се с друг член на Ордена на феникса.Приближих се към него и насочих пръчката си към смъртожада...

мъгъл Брой мнения : 97

Този "друг член на Ордена на феникса" всъщност беше Том.Смъртожадният беше насочил пръчка към него,а вампира беше скръстил ръце.Когато магьосницата насочи пръчката си към смъртожадния момчето ловко извади пръчката си.От нея излезе зелена светлина,която го уби.Том облиза устни,съжалявайки че тази ценна кръв във него няма да може да бъде испита...Леко поклати глава на ляво,на дясно,след което се обърна към магьосницата.Бледата му и бяла кожа се очерта пред всички изкрящи светлини наоколо.Устните му бяха виненочервени,както винаги.В очите му се виждаше кафевият цвят с леки нюанци на яркочервеното,а черен цвят ги очертаваше.Тогава отвори уста и след три секунди каза:
- Хей,благодаря че му отвлече вниманието.Иначе вече може би щях да бъда мъртъв. - последното изречение звучеше с лек сърказъм,който не се разбираше. - Името ми е Том...Том Минели.А твоето е? - попита той,след което подаде ръка,игнорирайки всичко и всички около него.Вятърът вееше краищата на косата му и мантията.Тогава той се сети за опърлената си мантия.Хвана я,като погледна крайчето,което беше изгорено.Той насочи пръчката си към него,а от нея излезе една прозрачна нишка,която обви опърленото крайче и го испълни,както си беше преди.Тогава на мястото на нишката се появи чистото и ново крайче,сякаш никога не е било обгорявано.Мантията отново се испълни в яркочервения си цвят,като понякога преминаваше във виненочервено,после тъмно червено,и най-накрая отново ярко и сияещо червено.Пръчката на първият убит от него смъртожаден седеше на мястото,където обикновено той слагаше своята.Той пипна леко това място,за да се увери че тя все още е там.Гледаше да е колкото се може по-прикрита.

ПП:Съжалявам за късният отговор,но нямах възможност да пиша...

Малко информация: Ордена на Феникса още не е създаден, не говорете за него. За сега вие сте просто случайни хора, които са дощли да помагате. Пиша финален пост , за да свършва тая тъпня в Лондон.

Слънцето залязваше зад хоризнта,лишавайки Лондон от светлината си. Тъмни облаци се скупчваха и светкавици раздираха небето. Започна да вали ситен гаден дъжд, който сериозно намаляваше видимостта на бойното поле. Младите защитници бяха изправени пред дилема: да да се изнесат и да позволят на смъртожадните да стигнат до министерството на магията, или да се бият до край.
- Саймън, половината от аврорите са мъртви, а също и огромен брой мъгали!
Силвърмун се обърна и прониза Томас Дейтън с изпепеляващ поглед (туй на Джонката погледите, ама аз си взех един : P)
- Никой да не мърда! Ще .. се бием. - извика Сам и се завъртя рязко.
Решението беше тежко, но Саймън знаеше, че по-важно беше да опазят министерството и да преогранизират силите си. Трябваше да открият кои бяха закачулените хора и защо нападаха.. Но също и да измислят свястно оправдание за пред мъгалите, а също и да направят безброй заклинания за забрава на очевидците. С една дума - чакаша ги много работа. А първата стъпка беше победата в тази битка.
- Експелирармус! - изкрещя Сам и пръчката на един от смъртожадните изхвърча от ръката му. - вцепени се! - зашемети закачуления и продължи да търси още от злодеите.
- Редукто! - пренасочи едно проклятие и осъзна колко ще им е трудно да победя. Та те дори не използваха смъртоносни проклятия, което доста намаляваше шанса им да елеминират някой. Но да прибегнеш до смъртоносно проклятие беше престъпление и със сегашния министър по-добре да не рискуват.
- Спрете! - във въздуха се разнесе зловещ глас. Битката на мига спря, сякаш по заповед. Всички дуелисти обърнаха глави към небето, където се беше образувал огромен зелен черепоподобен знак, от чиято уста се виеше змия.
Смъртожадните се спогледаха и моментално се магипортираха.
- Оправете жалката си защита, малоумници! Това е само началото. - проехтя гласа и изчезна с маниакален смях.
- Хаха, много смешо.- измънка Сам.

» Живота на един върколак
» Живота на един върколак ~коментарчета~