"Мистик Тауърс"

ГСЛ 3

Слънцето залязваше зад заоблените върхове на планината, огрявайки облаците в прекреасни оранежво-червени цветове. Вятърът подухваше леко, сякаш пееше някоя тиха песен, а студът обгръщаше малкото градче Мистик Тауърс в ледена клетка. Смразяващо чувство се разнасяше из къщите на хората и ги беше принудило да се приберат на топло, но това чувство на студени не беше само заради времето. Имаше предчвствие .. злокобност, криеща се в днешния необичайно мъгълив и студен ден.

Днес едва ли някой щеше да разбере, че в Мистик Тауърс са пристигнали специални гости. Прикрити от нощта, те се бяха промъкнали в една къща, затъмнили всичките прозорци и готвещи се за мисията, която щяха да изпълняват веднага щом се здрачи. Бяха се наметнали с черни мантии, които не позволяваха на нищо освен очите им да се види. Стояха мълчеливо, потънали в мрака на стаята, втренчени в една точка и изглеждаха съвсем спокойни, сякаш бяха тук само за да си починат... но това беше само привидно - в тях се бунтуваше една мисъл - за идването на нощта. Чакаха я с нетърпение, почти не можеха да спрат да мислят за това... и не защото бяха дошли само за да се напият с кръвта на бедните жители на Мистик Тауърс

- О, хайде да излизаме вече ... можем да го направим и през деня .. - прошепна един мрачен и пронизителен глас от ъгъла на стаята. Звучеше като съскане и лъхаше на студенина. - не ти ли стана скучно да стоим цял ден тук... без да говорим .. и да се движим?
- Не. - отвърна кратко другия човек, протягайки ръка към прозореца. Дръпна завесите и светлината попадна върху ръката му. Той обаче не се дръпна, както би направил всеки вампир, ами напротив, стана и се показа целия на прозореца. - Хм, няма слънце .. няма да изгорим.. - замисли се мъжът на име Едуард - Но е рисковано..
- Хах! - засмя се жената, Джон, която се бе изправила, но стоеше на разтояние от Едиард - Ние сме вампири, какво могат да ни направят в този мъгълски град? Можем да разкъсаме всеки, изпречил се на пътя ни.
Звучеше уверена, но и някак страховита, сякаш от нея беше изцедено всичко добро.
- Позволи ми да съм научил нещо в 180-те си години ... живот. И едно от тях е, че винаги трябва да сме предпазливи - овърна Кълън, слагайки пердетатат обратно на прозореца, така че в стаята отново се възцари мрак и тишина.

Най-после дойде нощта и Едуард и Джон излязоха от скривалището си, за да изпълнят мисията, за която всъщност бяха дошли. А тя не беше от най-лесните.. щеше да са им нужни много усилия. Затова бяха дошли именно те - най-способните .. защото мисията беше адски важна.
-Еее... - проточи Тейлър - значи сме тук за магическите пръстени, които ще ни дадат способността да излизаме на слънце? Да, схванах това, не е нужно да ми четеш конско - побърза да допълни Джон, усмивайки се лукаво - Но как по-точно ще ги открием...
- Доминик Стоун. - само рече Едуард, а Джон зяпна от учудване, сякаш някой беше на път да забие кол в сърцето й.
- Наясно ли си, че това е един от най-мощните живи магьосници, който едва ли ще можем да пречупим с малко фокус- мокус лелигиламтника и кръвчица. - подметна Тейлър.

/така, трябва да опишете как отивате в къщата на Доминик. След като един от вас пише, аз ще отговоря. Къщата на Доминик е изключително голяма и пищна , в покрайнините на града, а самият той е могъщ магьосник, с който много трябва да внимавате. Само той знае за пръстените или евентуално може да ви направи такива... той обаче е груб с вас, отказва ви категорично. Внимавайте какво пишете, важно е./

ГСЛ 5

Двамата вампира, скрити в мрака и мъглата, се прокдаваха през улиците на Мистик Тауърс с бавни и премерени крачки, без да бързат или да се обръщат назад. Ходеха толкова целенасочено и уверено, че ако някой застанеше на пътя им щеше да умре от страх. Стараеха се да мълчат, колкото и невъзможно да беше в тази напрегната ситуация.

И ето я - в края на града, извсияваща се на една скала, забулена в мъглив облак - къщата на Доминик Стоун, могъщ вълшебник, прекарал 41 години като учител в "Хогуортс". Тя беше огромна, не можеше да се обхване с очи цялата красота на градините и постройките, които бяха като малък царски дворец. Изглеждаше като изключително добре поддържана къща, достойна за някоя богата чистокръвна фамилия. И в момента беше наблдюдавана с изумление от двамата вампира, гледащи с отворени усти.

Най-накрая бяха стигнали и ръката на Джон ненадейно беше попаднала на звънеца на вратата на огромната къща, където живееше Доминик. Отвътре се беше чул шум, стъпки и после един престар, с бяла брада и остри черти мъж се показа на вратата, а лицето му се изкриви в гримаса, показваща едновременно изненада и съжаление. Бепе облечен с дълга червена мантия и носеше жълта шапка.
- О, Едуард, не вярвах, че през простичкия си живот ще имам честа да се срещна с теб цели 3 пъти! - проговори с остър съркастичен глас стареца и сложи ръка на вратата, готов да я тръшне под носа му - И ето те пак пред входната ми врата ... и се надявам да ми кажеш какво е този път! Хайде, момче, по-бързо, имам и други вампири, на които да правя услуги по цял ден, разбираш .. - продължи със нескрита доза сърказъм в гласа си.
- Доминик, трябваш ни за нещо .. важно. На живот и смърт е.. - отвърна Едуард, поклащайки глава към Джон.
- Е, в твоя случай е само на смърт - живота отдавна си отиде от теб. - ухили се злобно магьосника, което само още повече изостри нервите на Кълън - Е, влизай, какво да те правя като си такъв нахалник.

Джон и Едуард влязоха бавно в къщата и ,придружени от Доминик, се настаниха на едно огромно кресло в предверието, което всъщност беше по-голямо от цялата къща на Кълън. Усещаше се напрежение в стаята, подсилено от упоритостта на Стоун.
- Таа, искаш слънчеви пръстени - заговори ясно и отчетливо Доминик, като застана пред Едуард, взирайки се в очите му, сякаш за да вникне в съзнанието му. И не сякаш, правеше го - Съжалявам, не разполагам с такива и няма да ви направя при никакви условия.. и междодругото приятелката ти смята да ме убие, ако не ви кажа, за това я дръж на страна, освен ако не искате да пострадате и двамата и да се изнесете преждевременно от Мистик Тауърс. - отсече Доминик, хвърляйки яростен поглед на Джон.
- Но.. сигурен съм, че можете да ми кажеш къде мога да ги намеря .. говори се, че едни от последните останали са тук, в Мистик Тауърс .. - започна с умолителен глас Кълън - трябват ни много, без тях няма да можем да излизаме денем..
- Не ме интересува. Не се занимавам с вампири много отдавна. А сега напуснете къщата ми. - настоя магът.
- Доминик! - изправи се Едуард и впери мрачен поглед в стареца, който също се изправи - Моля те...
Стоун се замисли, отиде до един шкаф и извади малка кутия от най-горното чекмедже. После се обърна, изражението му стана по-мрачно и нервно.
- Е, добре .. - каза Доминик и извади от кутията една джоба нкига, в която беше записвал по-важни неща - В момента можете да откриете пръстени единствено при Хелиус Френдли и Гордън Милънс. Живеят в този град от много години .. и предупреждавам те, Едуард, само да е паднал и един косъм от главите им .. ще понесе гнева ми. - съвсем спокойно рече магьосникът и с един замах избута гостите от къщата и затвори вратата.

Отново приткрити от нощта, Джон и Едуард се отправиха към Мистик Тауърс, за да намерят единствените притежатели на слънчеви пръстени в града.
- Този трябваше да му извия врата при първа възможност.. - рече Джон, все още ядосана от случилото се в къщата на Доминик - въобще не можем да сме сигурни, че казва истината .. вероятно ни праща по-грешната следа..
- Не лъже. - само отвърна кратко Кълън, въпреки че в себе си се надяваше това да е вярно.

/Отивате при Хелиус Френдли, чиято къща се намира в центъра на града, за да искате пръстени. Бъдете юмного тактични и внимателни и се опитвайте да приложите оклумантика, защото знаете, че той ще се опита да прочети мислите ви. За нещастие обаче човека ви отказва пръстените и се опитва да ви изгони, също както и Доминик. Принудени сте да го убиете, дапретъстите къщата и след като не намирате нищо, бързо да се отправите към следващия човек. Занете, че Доминик вече знае за случилото се и че трябва да побързате. Да се опише поне в 2 или повече поста/

ГСЛ 6

„Много знаеш ти дали лъже, той се ровеше в твоето съзнание, не обратното”, мина през ума на Тейлър и въпросната се намръщи. Мразеше някой да си мисли, че има правото да ровичка в главата й както и когато си реши. Нейните мисли си бяха нейни и това е, но не го усети навреме, а после се изнерви прекалено много за да се концентрира. И той продължаваше да оглежда всяка нейна мисъл.

Но въпреки това си замълча. Не отговори на Кълън, нямаше смисъл.Според нея прекалено много се беше съсредоточил в това. Да, би било чудесен вариант. Но да се влачи в краката на някакъв стар магьосник заради тях. Да се моли. Да умолява. Това беше недопустимо. Беше прекалено. Със същия успех можеха да го убият и да преровят къщата. Щяха и сами да открият проклетия тефтер. Дори по-добре – там може би имаше повече информация, полезна при това. Но не, ще се правят на примерни мъгъли, неспособни да се грижат за себе си. Бяха двама срещу един.Нищо не можеше да я убеди, че не можеха да се справят с него.

На небето нямаше Луна. Виждаше се бледото й сияние, но сякаш се беше скрила зад облаците и потрепваше от време на време. Сивата пелерина, която я беше покрила, не позволяваше да се види нито една звезда над главите им, нямаше изнесени фенери по прозорците. Това обаче не попречи на Кълън да види как косата на Джон ставаше все по-тъмна, докато накрая не се превърна в гарваново черна, сливаща се с мрака. Очите му лесно можеха да различат и очите й, потъмняващи в ужасяващ контраст с лицето й, тъй като вече бе свалила качулката си.
-Беше излишно.
-Кажи го на нервите ми.
Той не схващаше ли, че това не беше за защита? Може би трябваше да се притесняват самоличността им да не бъде разкрита, но след като този Доминик беше наясно с Кълън, вече беше късно да се мисли за това. Пък и нямаше намерение да остави тези двамата, при които отиваха, живи. Просто Едуард не го знаеше все още. И все пак не това беше причината да промени външния си вид така, че едва да си личи, че е същия човек като преди десет минути. Просто беше бясна.

В следващите около петнайсет минути просто вървяха. Кълън кой го знае, сигурно си мислеше как да се подмаже на следващия жалък вещер,при който щяха да се натресат, а ако Джон отвореше уста, щеше да каже нещо злобно и не на място. Щеше да получи злобен поглед. Неодобрителен. Щеше да се ядоса още повече. Така че просто щеше да мълчи и да се концентрира, за да е готова поне този път да предпази мислите си от чуждо присъствие.
Та след тези минути на тягостно мълчание, нарушаване само от стъпките по тротоара, вампирите стигнаха до центъра на градчето. Не беше нищо особено - малък кръгъл площад, на който имаше зеленина, в тъмнината изглеждаща печална и повяхнала. От другата страна на улицата, която обикаляше площадчето имаше къщи, високи и тесни, издигащи се поне на три етажа.

Сградата, която им трябваше, беше направо жалка в сравнение с тази на четящия мисли. Беше сбутана между други две, които сякаш я притискат и я издължават. Сякаш едва си поемаше дъх и в момента двамата с Кълън наблюдаваха последните й мигове живот. Иначе се извисяваше високо, това не можеше да се отрече, но и не впечатляваше.
-Този път внимавай. И се дръж подобаващо.
-Подобаващо за какво? За охлюв?!
В отговор получи ръмжене, не беше като да не го очаква. Не отвърна с нищо, дори с поглед. Просто натисна звънеца, който изрева като ранено животно, и върна качулката на главата си. Отиде на мястото, което подобаваше на позицията й – зад Едуард, и сведе поглед към земята.
-Кои сте вие? – изграчи домакинът, след като дръпна рязко вратичката на малък прозорец на вратата. Поглеждаше през него ту с едното, ту с другото око, опитвайки се да види лицата на посетители те си.
-Праща ни Доминик. – рече Кълън ясно и любезно. – Трябва да говорим с вас, ако е удобно.
„Ако е удобно?!” Много неща можеха да минат през ума на Тейлър в момента, но реши да си ги спести. Просто се концентрира, за да замъгли съзнанието си, тъй като този дърт магьосник вече се опитваше да достигне до нея. Не и този път.

ГСЛ 10

Гордън Милънс живееше в една малка къщурка на ръба на морето, отдалечена на 25 километра от Мистик Тауърс и двамата вампири трябваше да стигнат до там колкото се може по-бързо, преди слънцето да е изгряло. А това не беше единственият им проблем - времето ставаше все по-бурно. Небето беше раздирано от светкавици, ставаше все по-мрачно и сърдито, сякаш някой беше изсипал отгоре цяла кофа черна боя. Започна да вали силен дъжд, който превръщаше улиците в реки, правеше почвата кална и общо взето доста затрудняваше придвижването на Едуард и Джон. А това можеше да значи само, че Доминик е открил, че приятелят му Хелиус е мъртъв и се опитва да ги забави възможно най-много. И двамата пришълци обаче знаеха, че ще изпитат гнева на мага, за това трябваше да стигнат бързо до Гордън.

Къщурката на Гордън се извисяваше на една скала над морето, в която сега яростно се удряха вълните. Беше адски миниатюрна, направена от дъски и ламарини, подгизнала от дъжда и въобще не загатваше, че човек може да живее вътре. ИЗглеждаше като изоставена, сякаш е отделена от цивилизацията и света.

Този път Джон не си направи труда да почука на вратата, ами с един удар я изби и нахлу в къщата. Извади за секунда пръчката си, изрече едно тихо "Лумос".
В ъгъла на единствената стая се беше свил един мършав старец с изкривено от страх лице, който наблюдаваше нахлулите двама човека, които веднага разпозна като вампири. Имаха всички белези .. мраморна кожа, бързи ... пък и проникването в съзнанията им даде същия резултат. Но беше уплашен от друго - знаеше защо са тук и какво са причинили на Хелиус, един от най-добрите му приятели. И сега в съзнанието му се бунтуваха двете доминиращи чувства - страх и ярост.

- Какво знаеш за слънчевите пръстени? - попита Тейлър, решила да вземе нещата в свои ръце - Предупреждавам те, че ако не кажеш, ще срещнеш същия край като приятелчето си Хелиус. - закани се.
- М-моля ви... - заомолява Гордън - НЕ! - изкрещя след малко. - Няма да ви кажа нищо! - продължи все така ядосан като смръщи вежди. Смелостта му нарастна.
- Сам си го изпроси! - извика на свой ред Джон и с едно бързо движение се стрелна напред, ала беше блокирана от някаква невидима преграда. Милънс беше вдигнал високо магическата си пръчка и от нея се разпръскваше силна ослепителна светлина, която спираше вампирката да го доближи.

/биете се с Гордън. Внимавайте, той е много силен магьосник и няма да ви даде лесно местоположението на пръстените. Няма да ви се даде, не описвайте, че го убивате бързо. Искам да се развие в два поста. Втория, който пише, може да опише и идването на разгневения Доминик, но без други подробности./

ГСЛ 12

Емет стоеше заедно с Астория в кабинета си и циклеше през прозореца, гледката навън беше невероятна – големия небосвод, осипан със звезди и огромната луна, която се бе настанила точно над замъка „Хогуортс”, за да го облее в светлина. Кълън завъртя глава нервно, пред очите му причерня. Виждаше само огромен, безкраен океан, който, като че ли се бе разбеснял. Небето беше черно, облаците се бяха разтворили и сега няколко светкавици прехвърчаха и се губеха някъде в далечината. Огромни вълни блъскаха по високите скали, на които една малка колиба, направена от дърва и ламарина се бе настанила отгоре им. Тя като че ли всеки момент щеше да падне, заради вятърът, който плющеше и разлюляваше клоните на дърветата. Всичко беше доста призрачно. Директорът отново видя кабинетът си и след малко – Джон, паднала на пода в онази малка колиба на скалите. Емет се втрещи! Разкалати глава, след което видението му приключи. Какво ли трябваше да значи това? Беше виждал къщата някъде, но къде. Този въпрос се въртеше в главата му. Астория се приближи до Кълън и го попита дали е добре, но той не й отговори, просто стана и се завъртя на пета.

Дъждът, който се изливаше от небето бързо намокри мъжът, колкото и малко да беше стоял навън. Какво за Бога ставаше тук?! Сега Емет стоеше лице в лице с Едуард, който леко потен и задъхан стоеше и гледаше директора в очите.
- Едуард, какво търсиш тук? Случи ми се нещо странно – видях Джон мъртва в тази колиба. Видях я в ума си! – промълви той, след което понечи да каже нещо, но Ед го прекъсна:
- Стига си дърдорил! Джон е мъртва, а ние трябва да се махаме възможно най-бързо, защото след малко и ние ще гушнем букета, като нея. – извика той, за да се надвика с поредната гръмотевица, която падна съвсем близо, беше углошителна.
- Но защо е мъртва?! – втренчи поглед Емет и след това избута встрани Едуард. Пред лицето на преподавателя се бе разкрила грозна гледка. Джон, беше просната на земята, с кол, забит в сърцето й. Тя беше с отворени очи, гледащи в тавана. Лол. Беше гадно. Дори и за Емет, който малко се дразнеше на Тейлър това беше шокиращо. До нея стоеше старец, който бе изкривил лицето си от ужас, държеше магическата си пръчка, която високо вдигна срещу Емет и промълви плахо:
- Господин Дейтън! Божичко, защо сте тук?! Махайте се и то бързо! – викна дядката, койтто стоеше срещу него и плюваше докато говори. Емет определено не разбираше какво става. Погледна към Едуард, който се бе подрпял на рамката на вратата, гледаше отвратено към Джон и дишаше учестено. Директора отново премести поглед срещу стареца и попита объркано, с видна нотка на учудване:
- Но защо? Какво става, обяснете ми? – попита той мигновено, наиситна нямаше и ни най-малка представа какво се случва в момента.
- Попитай този мелез до теб! – извика стареца и една плюнка излетя от устата му. Емет погледна учудено. – Искат да откраднат пръстените, но не... аз няма да се дам толкова лесно! А пък и ако след малко не си тръгне този тук собствено ръчно ще убия и него! – извика той и погледна към Ед с отвращение, а той съответно го погледна бясно и очите му светнаха в мрака.
- Ама чакай малко... Да не искаш да кажеш, че ти си убил Джон?! – попита Емет с нервна нотка в гласа си. Това не му се нравеше много. Не знаеше нищо, не знаеше за какво говори проклетия старец, вече му писваше!
- Да, точно така! Това трябва да се прави с чудовища, като тях. – каза този път спокойно стареца, който избърса една капчица пот, стичаща се от челото му. Чудовища?! Този старец, който едвам говореше беше убил Джон? Джон, жизненото, жилаво момиче, което не се даваше на никого. Беше невъзможно. Емет поклати глава, а зад гърба му се обади Едуард:
- Емет, да тръгваме. – при тези думи старецът се облещи. Явно все още не беше разбрал, че директорът на „Хогуортс” е вампир. Дядката наистина беше доста глупав... Емет затвори очи, след което ги отвори – бяха станали кърваво червени. Старецът се вгледа в тях и вдигна магическата си пръчка високо, но мъжът бързо извади своята от джоба си и замахна веднъж с нея, след което Гордън Милънс се озова на пода без да помръдва.
- Да, да се махаме... – оповести подро Кълън и прибра магическата си пръчка в джоба и тъкмо, когато се обърна към Едуард, той се струполи на земята, поразен от някакво проклятие. Емет се ядоса. Какво ставаше пък сега?! На вратата пред него вмомента стоеше друг старец с остри черти, голям нос и бяла брада се появи на вратата с видимо доста ядосано изражение.
„Какво става?! Това да не е пенсионерски клуб за Бога?!”, мислеше си Кълън, докато изваждаше бавно магическата си пръчка от джоба...

--
Dance in the dark.

ГСЛ 14

Злобната усмивка не падаше от лицето на Емет. Това, което ставаше му харесваше. Той не бе опознал все още вампирската си страна, всякаш сега, това което правеше не беше типично за него, това беше другата му страна, която контрасираше много силно с добрата му същност, която преобладаваше в душата му. Нормално. Все още беше млад, неопитен вампир, след това щеше да стане като Едуард, а най-накрая нещо като Джон, на която определено й беше писнало да живее, но едва ли бе искала да бъде убита от фъфлещ старец, който едвам се държи на краката си.

Вампира стоеше долепил плътно до стената Стоун, който крещеше на Ед да не наранява приятелят му – Доминик. Очите на Емет пробляснаха в мрака и той се облиза, защото знаеше какво става. Щяха да ги убият съвсем скоро, но попречи на проклетия Стоун да проникне в ума му.
- Не си го и помисляй. – изсъска младия Кълън, като се обърна рязко към белобрадия стареец Доминик, който присви очи и се направи на ударен, че не разбира нищо. – Не се опитвай да проникнеш в ума ми, проклетнико! Иначе приятелчето ти ще свърши бързо! – извика той злобно и стисна врата на дядката пред него. – А ти пък казвай веднага къде са проклетите пръстени, защото ще убием и двама ви! – нещо в главата на директора, като че ли се прекърши и злобата, която тъеше на дъното на душата си излезе. Едуард го погледна очудено, след което зловещо и едновременно злобно се усмихна и вдигна във взъдуха Доминик, който започваше да се задушава.
- Добре, добре! – извика Гордън Милънс и продължи – Гробищата в Мистик Тауърс. – каза той и затвори очите си. – Оставете ни, моля ви! – изписука той, а Емет попита:
- Сигурен ли си, че е това? – попита ядосано той.
- Да... виждам, че битката ни е изгубена, няма за какво да ви лъжа. – каза леко оплашено стареца, гласът му трепереше. Изглеждаше доста блед, макар и да беше тъмно се забелязваше. Емет поклати глава и извади бързо магическата си пръчка, след което пусна Гордън на земята и извика силно:
- Авада Кедавра! – от пръчката му излетя силна струя зелена светлина, която обля цялата стая, удари се в стареца и той изхвърча в края на малката колиба. Едуард гледаше втрещено, всякаш не очакваше подобно нещо от брат си. Доминик Стоун започна да вика и да се дърпа яростно, а Едуард го захвърли в края на стаята, след което се нахвърли отгоре му и отхапа обилно от врата му. Дядото умираше, губеше кръв, а младия Кълън гледаше втренчено в гледката. Не знаеше в какво чудовище се превръща. Едуард се изправи, избърса устата си от кръвта и каза:
- Да вървим към гробището. Кръвта им е застояла, гадна.. Бляк. – той излезе от стаята и започна да тича много бързо, Емет само видя на къде отива, излезе отвън, пред вратата, обърна се назад, за да погледне запоследно жертвите си, които лежаха неподвижни, заедно с Джон. Небето като че ли протестираше за случилото се. Започна да духа много силен вятър, който оповести на Емет, че трябва да тръгва бързо, защото още куп магьосници щяха да дойдат тук. Все пак това беше Доминик Стоун!

Той се затича и не след дълго беше пред портите на гробищата. Те бяха доста зловещи, както и всичко останало в този град. Висока железна ограда го обрграждаше, а отвътре се носеше само хладнина и мъгла. В тъмнината се виждаха и няколко гроба, които бяха в началото на гробището, беше... страшно.
Нямаха много време, слънцето щеше да изгрее след по-малко от час. Едуард стоеше пред огромните врати и ги гледаше. Емет също отправи поглед към тях. Бяха високи, а отдвете им страни, имаше две мраморни колони, на които два големи гарвана бяха кацнали отгоре им и стояха там като стража. Бяха черни, със злобни изкрящи очички, които гледаха някъде направо, напред към огромната пътека, осеяна с мокри и кални есенни листа.
- Ед, нямаме време. – оповести русокосият. – Слънцето ще се покаже след по-малко от час, не можем да чакаме повече. – каза той.
- Знам, влизаме. Но имам странното чувство, че има някакъв капан. Усещам... магията. – прошепна най-накрая вампира и бавно протегна ръката си към железните порти. Докосна ги, а по тях, като че ли мина ток, който отблъсна Едуард на няколко метра назад. Единия от гарваните издаде звук, все едно, че беше недоволен от случващото се. Какво ли ставаше? Как щяха да влязат? Това си мислеше младия вамп.
- Не се притеснявай. Ще се справим. Извади магическата си пръчка. – с тези три изречения, Ед накара брат си да разбере, че току-що бе прочел мислите му. Беше много странно, но какво да се прави. Това беше дарбата му. Директора послушно стисна магическата си пръчка в ръка и зачака следващите инструкции на брат си:
- Скапаното защитно заклинание на Милънс, което отблъскваше Джон... – шепнеше вампирът, по-скоро на себе си, отколкото на Емет, който повдигна едната си вежда и си помисли дали Едуард не полудява, но явно не беше така, защото продължи – Защитно заклинание, какво мислиш? – обърна се той към по-опитния маг, а именно Емет. Те двамата като че ли се допълваха. Емет – по-опитния магьосник, а Едуард – по-опитния вампир, това беше в техен огромен плюс. След малко размисъл и въртене покрай портата, директора каза:
- Асендардно. Доста силно магическо заклинание за защита на места, на които се крият някои неща. В нашия случай, пръстените. Но тази магия има един голям минус, който е, че когато се приложи то, не може да се използват други заклинания, които да пазят предметите. – изрецетира той и продължи - .., Което значи, че ако надвием това проклятие няма да имаме повече пречки. Понер – контра-проклятието. – оповести той и вдигна мигновено магическата си пръчка високо във въздуха, насочена към портите. Замахна с нея веднъж и извика „Понер”! Невидимия щит над гробищата се показа. И по него започнаха да се образуват малки дупки, които леко се разширяваха. – Помагай ми! – извика Емет, а гарваните от мраморните колони излетяха грачейки недоволно...


--
So happy I could die <33