Най-мечтаният кошмар

Пролог

Любов. Една проста на вид думичка, която обаче крие много размисли и щастие в себе си, а накрая завършва с тъга. Не, не съм песимистка. Но от личен опит знам, че от любовта няма как да се измъкнеш. Не и без потоци от сълзи.
И все пак, понякога някой може да съзре светлината. Надеждата. Тя е важната. И трябва този човек да я улови, преди тя да е избягала и да си е намерила друг собственик.
Животът преминава бавно, лениво... Но когато видиш надеждата, любовта те сполетява. Няма начин да не го стори. А с любов светът изглежда, както казват, розов. Да, ама не. Не слушайте другите. Не и когато се говори за любов. Повярвайте ми. Защото аз изживях своя най-мечтан кошмар.

http://www.vbox7.com/play:34bfdd8e

Първа глава

„Намерих те”

- Хей! Мръдни се, не мога да мина! – изрекох бавно и с досада хвърлих поредния поглед към приятелките ми. Наблюдаваха случващото се с интерес, а скоро щяха и да се засмеят. Но после щяха да съжаляват...
Едно момче, което от един час, откакто бяхме дошли с приятелките ми, ме беше зяпало от съседната маса в ресторанта. Накрая ми писна да се опитвам да не го гледам и отидох уж до тоалетната. Исках да разбера дали ще спре да ме наблюдава. Е, явно опитът ми бе неуспешен, а непознатият беше решил да ме спре на излизане от женската тоалетна.
Намръщих се, скръстих ръце и нервно затропах с крак по красивите тъмночервени плочки. Момчето обаче май нямаше да се предаде скоро.
- Какво искаш от мен? – попитах без да очаквам отговор.
- Само името ти. – отвърна непознатият и се усмихна игриво. Божичко... Имаше толкова красива усмивка... Не. Тръснах глава, за да изгоня неподходящите мисли и чувства, които се загнездяваха в мен.
- Все някой ще поиска да влезе. – усмихнах се на свой ред, като се опитах да не обръщам внимание на предишния му отговор.
- Нека влизат. Но аз все още те чакам. – това момче определено беше доста надменно. Сигурно имаше богати родители. За какъв се мисли, че да препречва пътя ми и на всичкото отгоре да иска да узнае името ми?!
- Хубаво. Аз пък си имам мобилен телефон и ще се обадя на гаджето си, за да те разкара оттук. – всъщност аз въобще нямах гадже, даже отчаяно си търсех такова. Но животът ми ме беше научил на отдаващо ми се лъжене и лесно блъфиране за заблуда на противника.
Усмивката му леко трепна, а след това се изпари. След няколко секунди ръката му вече не препречваше пътя ми и можех най-свободно да мина. Но по някакъв странен начин не исках. Сиво-сините му очи се бяха впили в моите тревисто-зелени и сякаш се опитваха да проникнат вътре. Но не трябваше. Там бе забранено даже и за най-добрата ми приятелка, а какво оставаше за нагъл непознат. Но аз исках да му покажа тази част...
Минах покрай момчето и в този миг той ме докосна съвсем леко по голото рамо. Усещането от допира на неговата студена ръка до топлата ми кожа накара всички малки косъмчета по мен да настръхнат. Той забеляза това и отново се усмихна.
- Не ме пипай! – почти изсъсках и рязко се обърнах. Не исках да правя това, но не бях готова. Все още не.
Срещу мен бе застанала доста закръглена жена със смешно облекло, бабешка прическа и очила, която ни гледаше учудено. За малко щях да се заям с нея, но си замълчах.
Щом се върнах на масата, приятелките ми веднага се заеха да ме обсипват с въпроси. Естествено, та нали ние бяхме клюкарките на гимназията?!
- Какво зяпате? – троснах им се и замълчах, а те продължиха глупавите си разговори, които така или иначе не следях.
Известно време наблюдавах приятелките си. Елизабет Фоукнър, високо и стройно момиче със сладка, малко къдрава руса коса, която се спускаше на леки вълнички по гърба й. Тя беше „модната персона” в нашата групичка.
До нея се беше настанила Роберта Брайън, пълната противоположност на Лиз. Тя бе нисичка, закръглена, с бухнала къса кестенява коса и никога в крак с модата.
И последна, но не на последно място, беше Тереза Лировидаре. Най-добрата ми приятелка и най-ненормалната от всички нас, която седеше до самата мен. Тя изглеждаше напълно нормално – средно висока, не много пълна, но не и хилаво слаба, гарваново-черна коса, която беше прекалено къдрава и винаги поставена в различни прически. Единственото „ненормално” при нея беше кожата – Тера бе негърка. Но това не пречеше на нито една от нас.
Ще кажете, какво друго ненормално тогава има в нея? Ами просто е. Имената й (да, много са – Тереза Лилиян Верона-Челси Габриела Видаре. Но тя реши да си остане просто Тереза Лировидаре...), цветът на кожата, характера... Но не мога да ви разкрия всичко още отсега.
Няма да забравя да спомена и себе си – Катлийн Ребека Франсоа Екзюпери. Французойка, живееща в Ню Йорк само с баща си. Имам дълга до раменете червеникаво-кестенява коса, която в повечето време се спускаше свободно и лъщеше в различни нюанси на слънце.
- Кат! – Тера ме сръга лекичко в ребрата, но не очаквах това и леко подскочих, удряйки коляното си в масивната дървена маса.
- Какво?! – ядосах се, но после се усмихнах извинително. Точно Тереза не ми беше виновна.
- Той е тук. – мистериозно ми отвърна тя и се засмя заедно с останалите.
- Кой, какво...?! О. Уф. – въздъхнах и се обърнах на другата страна. Точно така, дразнителят стоеше там.
- Какво искаш?
- Името ти.
- Това отдавна го разбрах. И ти трябва да си схванал, че няма да го получиш, нали? И така. Какво да направя, за да се разкараш от главата ми?
- Кажи ми името си. – боже.... Този освен нагъл, май и не беше с всичкия си.
Обърнах се за помощ към приятелките си, но те така захласнато го бяха зяпнали, че едва ли щяха да забележат умолителния ми поглед.
- Ама ти вече чу какво каза Тера! – упс, казах нейното име. Но само един кратък поглед към нея и разбрах, че тя въобще нямаше нищо против.
- Ребека. – промърморих през зъби. Лъжливото (но не съвсем!) име извади приятелките ми от унеса им.
- Благодаря ти. Чао. Може и да се видим после. – моля?! Поиска името ми, а сега си тръгваше без да каже своето!!!
Момчето се отдалечи с походка, която аз веднага сметнах за ужасно наперена.
- Какво секси дупе...
- Колко красиви очи само!
- Прекрасна прическа...
Приятелките ми само за него говореха, а аз седях намръщена и със скръстени ръце. Опитвах се да измисля нещо, но не се получаваше. В мен бушуваха две коренно-различни чувства и нито едно от тях не смяташе скоро да се предаде.
Определено ме дразнеше с надутата си походка, насмешката в очите му и присмиването в говора му. Но ме привличаше, и то много повече, отколкото заслужаваше.
Най-накрая все пак се реших.
Огледах неголямото ресторантче набързо. Нямаше го на масата до нас, нито пък виждах рошавата му коса някъде. Значи най-вероятно се разхождаше навън.
Без да предупредя останалите, станах от масата и с уверени крачки се запътих към масивната дъбова врата.
В мига, в който излязох в студената ноемврийска нощ, увереността ми се изпари. На нейно място се настаниха страх и притеснение.
Навън не се виждаше никой. Но знаех, че той беше тук. Чувствах го.
Продължих по чакълената пътечка, навлизайки все по-навътре в тъмната гора. Косата ми се развяваше на необичайно силния и студен вятър и усещах как вече измръзвах.
Дочух звук от стъпки по шума зад мен и рязко се обърнах.
- Здравей, Ребека. Очаквах те. – косъмчетата по тялото ми настръхнаха, но не от студа, а от нежността в гласа му. Сега бе напълно различен. Сякаш онова момче, което ми препречи пътя пред тоалетната, беше някой съвсем различен човек.
- Ъъъ... Здрасти. – изтърсих по възможно най-глупавия начин. Той долови притеснението в гласа ми и се приближи към мен.
- Забравих да спомена. Казвам се Джоуи. – щеше да каже и още, но по лицето му разбрах, че прецени, че засега това не е нужно. Бе усетил моята половинчата лъжа и сега и той не казваше всичко за себе си. Но това не ме интересуваше.
- Хубаво име. – промълвих, колкото да кажа нещо. Мълчанието ни не беше неудобно, но просто мразех да не говоря.
- Искаш ли да поседнем? – попитах след няколко минути, през които просто се разхождахме, а аз накрая съзрях малка пейчица.
Джоуи огледа мястото – дървената пейка, липата над нея, луната и прекрасните звезди, всяка от които светеше по свой собствен, уникален начин.
- Съжалявам, но трябва да тръгвам. – с нежелание промърмори момчето, когато понечих да седна на студеното дърво.
- О. Ами... добре. – той ме погледна, а в очите му се таеше тъга, скрита зад обичайната игривост. – Тоест... Жалко. Аз... Ох, извинявай. Просто не знам какво да кажа. – усмихнах се невинно, макар че наистина бях загубила думите си. Не заради това, че той си тръгваше. Щяхме да се срещнем отново и и двамата го знаехме.
Но Джоуи... Самият той ме караше да онемея. Пълната луна хвърляше бледи отблясъци върху изрусената му коса. Очите му бяха придобили по-тъмен цвят, когато около нас нямаше никаква друга светлина, освен тази на луната. Приличаше точно на някой ангел, дошъл да ме спаси от този студен и негостоприемен свят.
- Не са нужни думи. – чух тихия му глас отдалеч – вече бе отстъпил няколко крачки назад. – Не казвай за това на приятелките си. – още докато го изричаше, Джоуи вече бе изчезнал в нощта. Остави ме сама на пейката, но сърцето м в никакъв случай не бе самотно. То вече беше запълнено до край.
Изправих се и бавно тръгнах обратно към ресторанта, гледайки замечтано към звездите.
Внезапно над мен в кръг прелетя нещо бяло. Забелязах, че е листче, което бе откъснато с доста нерви. Улових го с ръка и се усмихнах, доволна от рефлексите, които бях придобила от каратето.

„Десет часа вечерта на площад Невада.”

Едно съвсем малко послание, изписано с красиви букви. Но за мен означаваше много. Щях да съм там на всяка цена. Защото Го намерих.

» Най-мечтаният кошмар [коментари]