Домът на Едуард Кълън

Забравител Брой мнения : 252

Къщата на Едуард Кълън, се намираше в Форкс, Вашингтон. Тя изглеждаше така:

Стаята на Едуард
Стаята на Емет
Банята
Холът на първия етаж
Холът на втория етаж
Кухнята на първия етаж
Кухнята на втория етаж
Трапезарията
Стаята за гости
Банята за гости
Басейнът под земята

мъгъл Брой мнения : 68

Пук!
Денят беше към края си когато трите вампира напускаха заведението на Монро, но въпреки това все още имаше достатъчно слънчева светлина, че да ги нарани. Най-лесният начин беше да се магипортират, и слава на всичко свято, ако такова нещо има, тъй като на Тейлър не й се рискуваше. Новосъздаден, да бъде пуснат сред хората!
О, да, бяхме на "пук". Този бе именно звукът, отекнал в хола на първия етаж на къщата на Едуард Кълън. Нищо друго не нарушаваше тишината там - нито музика, нито потропването на краката на домашни духчета, нито дори шепота на прашинките във въздуха. Само едно "пук" разстрои идеалната хармония, а след себе си то доведе още множество звуци, унищожавайки всеки спомен от спокойствието. Звуци от тежки мъжки стъпки, от остро потракване на токове, от смях и... всъщност, мръщенето на Джон не издаваше звук, но пак разстройваше фината картина, на която бе нанесено.
- Нали разбираш, че той трябва да се нахрани? - повдигна вежди жената, все още стоейки настрана от "новия Кълън". - Щом ще помага, трябва да може да се слее с хората без да ги избие до един.
Вампира се огледа.
- Всъщност, чувствам се някак...
- Жаден?
На Джон й беше интересно каква диета би избрал този така лесно прегръщащ идеята за вампирство магьосник. Дали щеше да бъде вампир до край и да се храни с човешка кръв или щеше да падне до там да се задоволява с плъхове и зайци?
- Да, жаден. - кимна мъжа и се ухили, показвайки ред идеални, бели зъби. - Какво има за вечеря?
- Ако ще сервирате катерици, аз се омитам и ще се върна като свършите. - намръщи се Джон и се завъртя на пети. - Минете си урока по "аз-съм-нов-вампир-и-не-знам-нищо", но нека не присъствам, става ли?
Кълън се усмихна накриво. Дали някой го беше предупредил за характера на русокоската? Във всеки случай вампирката не можеше да отиде никъде без някакви указания, тъй като не познаваше сградата и можеше да се озове на място, където не би следвало да бъде.
- На горния етаж.
Дано там имаше повече място, тъй като на Джон тук й се струваше тясно.
- Елате като решите да обсъждаме нещо, свързано с Алианса.
Естествено, тя виждаше предимствата на това да имат вампир, част от Хогуортс, в редиците си. Беше плюс, който не трябваше да изпускат, но и към който гледаше с недоверие. Също както бяха гледали с недоверие на нея, когато се присъедини към Алианса. Всеки трябваше да се докаже. Ухапването не беше достатъчно, поне за Тейлър. Жената се качи по стълбите, без да обръща внимание на все така абсурдно веселия глас на новородения, след което застана пред прозорците, наблюдавайки невиждащо гората.

... Когато Джон се изнесе от стаята, Емет се просна на един диван, който му се видя доста удобен. Не, че беше уморен, но диванът си го биваше.
- Е, какво ще ядем? – попита Кълън две и се засмя леко.
- Защо се смееш?! Не знам, трябва да измислим нещо, защото вече не издържам... – отвърна му Едуард и седна до мъжът. – Джон ме изнервя... цялата й тази недоверчивост ме влудява. Дано да не е права. – продума той и изгледа Емет странно, който попита:
- Да не би да ми намекваш нещо?! – разгорещи се вампирът, защото му писна да не му вярват... какво толкова искаха от него?! Едуард не отговори нищо, просто стана и каза:
- Хайде, отиваме до Джон. – Емет стана и го последва по една стълба, която ги отведе в кухнята на къщата, която се намираше на втория етаж.

Къщата като цяло беше много голяма и просторна, всичко беше много хубаво. Домът на Кълън беше доста по-хубав от този на Емет в Париж. Но явно това щеше да е вторият му дом, защото Едуард му показа новата стая. Беше наистина хубава, както всичко в къщата. Много просторна стая, с огромни прозорци, голямо бяло легло. От тавана покрай прозорците се спускаха големи бели завеси, които се стилаха по земята. Стаята наистина допадаше на новодошлия.

Е, явно щяха да обсъждат нещо сериозно, това чакаше Емет, за това и тримата се събраха в хола на втория етаж и Джон взе нещата в свои ръце:
- Е, Емет, ще трябва да ни докажеш колко си предан на нас... – каза тя с доста злобна нотка в гласа и продължи – Задачата ти е следната: ще трябва да внедряваш още хора от „Хогуортс”. Т.е. – всеки, на който имаш доверие – ще трябва да го ухапеш...
Емет я погледна втрещено. Какво за Бога искаше тя?! Да ухапва приятелите си... Дали имаше толкова сили за подобно нещо? В крайна сметка той вече бе избрал на чия страна е, така че трябваше да прави това, което е най-добре за неговото племе, но дали щеше да го направи – to be continued…

мъгъл Брой мнения : 68

Хладна усмивка премина през бледото лице на Тейлър, за около секунда. След това изражението й бързо се върна на онова каменно и безизразно образче, което беше обикновено. Какво беше предизвикало усмивката? При това в монет, когато ядът триеше всяка емоция от лицето на вампирката. Е, причината отново беше емоция, но не нейната. Кълън, така де, новият, се ококори като риба, съзнала че заедно с червейчето е нагълтала и кукичката.

- Естествено, ще трябва да внимаваш. - продължи русокоската, преструвайки се, че не забелязва как мозъкът на Емет буквално щрака на бързи обороти. - Трябва да се целиш единствено в личности, на които можеш да се довериш след като трансформацията се е осъществила. Не просто да нападаш всеки, с който си имал общо детство...
- Това, което Джон се опитва да каже, - прекъсна я Едуард, виждайки накъде отиват нещата, - е, че трябва да прецениш кой ще се справи с промяната, но и кой ще бъде готов, също като теб, да се присъедини към Алианса.
- Аз нали не бях готов. Бях предател. - извъртя очи Емет, като сарказма в гласа му направо тежеше.
- Че не си ли? - повдигна вежди Тейлър и продължи, преди Едуард да я е прекъснал отново. - Да речем, че си предател за последно. Не всеки ще бъде като теб. Не всеки ще е готов да се присъедини към Алианса просто защото се е присъединил към вида ни. Това е нещо, което се преживява трудно от някои.

Някои, които се крият, които не разбират, които се страхуват. Имаше ги всякакви - обърнати към миналото, което не може да се върне, неинтересуващи се от бъдещето, което ще ги сполети. А настоящето? Толкова е просто - ставаш вампир. Вампир си. Живееш като такъв, защото друг няма да станеш. Точка. Макар Джон да го беше съзнала след няколко десетилетия като такава, вече не можеше да възприеме, че някога тя самата е имала колебания. Просто й изглеждаше абсурдно и осъждаше всеки, приемащ трансформацията си по различен начин, като глупак.
- И това ли е? - рече сухо Кълън. - Трябва само да нахапя една камара хора, и започваш да ми вярваш?
- Разбира се, че не. - отвърна студено Джон. - Аз не вярвам и на него. - кимна към Едуард, който беше напълно изолиран от разговора и го съзнаваше, поради което се беше разположил на дивана и само наблюдаваше, очаквайки да се намеси, ако стане бой. - И никога няма. Това е мой проблем. Но по този начин ще се докажеш. Ако пребориш последните следи от човешкото в себе си, вече няма да има от какво да се притесняваме, поне за момента. Тогава ще ни бъдеш и по-полезен, тъй като няма да се налага да се двуомим дали и какво да ти бъде разкрито. А помощ никога не е излишна.

Дали се радваше, че мозъкът на Кълън вече не щракаше шумно? Дали се чудеше от какво идва по-нормалният вид на лицето му - беше решил да действа с тях или срещу тях? Не си личеше. Рядко се виждаше какво мисли Джон, а сега се беше овладяла. Той знаеше малко. Ако се провалеше сега - всичко щеше да е ясно. Ако ли не, то нямаше какво да издаде толкова. Най-много тях самите. Организацията щеше да се запази и именно тая мисъл караше Тейлър да погледне на нещата с други очи. И да изглежда като от камък.

Забравител Брой мнения : 252

- Но Джон, нали знаеш, че веднага щом влезе в замъка, няма да издържи при миризмата на толкова много човешка кръв и ще започне да напада наред. - реши да се намеси Едуард, на който сякаш му бе писнало от недоверчивостта на вампирката.
- Да, знам. Ще го научим да се сдържа. Трябва да свикне. - отвърна съвсем спокойно тя, сякаш очакваше, че ще и бъде зададен този въпрос.
- И все пак, според мен най-добре ще бъде, ако първо привлечем някой ученик на наша страна. Трябва да си изключително внимателен, защото ако те разкрият ще те убият. - каза аврорът. Джон наблюдаваше двамата вампири и размишляваше, докато не се намеси в разговора им:
- Трябва също да внимаваме и за смъртожадните. Черният лорд набира сили и последователи, докато ние сме заети с хората. - двамата я погледнаха. Емет си мислеше съвсем други неща в този момент и продума:
- Много съм гладен. Какво ще ядем? -
- Не си малък. Сам ще се оправяш. Няма да вървим с теб и да те храним - ухили се Ед и стана от дивана, на който се бе разположил. С бавна крачка пое към огромния прозорец, от който имаше страхотна гледка.
- Е, някой има ли да казва нещо, защото нямам цял ден на разположение? - попита аврорът..

- Е, аз лично няма какво да казвам много, освен, че заминавам за Хогуортс. - каза спокойно Емет.
- Какво?! - извикаха в един глас и двамата.
- Учебната година започва, трябва да съм там, така че - адиос от мен. Ще дойда тези дни до тук, а и вие можете да наминете до Хогуортс. Саймън Силвърмуун е в отпуск, а Лариана е лесна, така че наминете. - каза им той и видя прозореца, на който стоеше Едуард със зинала уста.

Емет се затича бързо, наистина беше доста бързо и излетя през прозореца, скочи на земята долу. Това трябваше да го е заболяло, но явно не.. Погледна нагоре към прозореца, Едуард го намаше. Мъжът се затича и се запъти към Хогуортс, въпреки и да беше доста далече той знаеше на къде отива. Не знаеше пътя, но някакъв инстинкт в него му казваше, на къде да тича. 'Да си вампир е доста яко. Не знам защо обикновените магьосници не са такива... Изспукат адски много' , мислеше си Емет, докато препускаше устремено покрай една много голяма река...

Сори за краткия пост.. ;д

мъгъл Брой мнения : 68

Стъписване. Хубава дума. Кратко, просто и ясно описва всичко, което остана в помещението. Два стъписани вампира, които просто зяпаха в по една точка в пространството. Без цел, без даже свързани мисли в главиве си. Не че там не прехвърчаха отвлечени истерии, крясъци, безпокойства и дори от време на време думи. Но нито едно свързано изречение.
Джон беше единият от тези вампири. В този момент нещо в нея надаваше вой, желаеше отново да си върне смисъла на свързаните текстове и ядни мисли. На безкрайните разсъждения. Е, щеше да си върне всичко това. Три, две, едно...
- Някой трябва да го наблюдава. - почти изсъска, без да вдига поглед към Кълън. - Непрекъснато. Дали се храни, дали не прекрачва границата. Какво говори. Трябва да има някой край него.
- Е, няма да е някой от нас. - въздъхна Едуард и се строполи на дивана, явно върнал си способността да се движи преди Джон. - Не може един аврор и един змеевъд просто така да се изтърсят в Хогуортс.
- Ами един репортер? - повдигна въпросително вежди Тейлър и Кълън поклати глава.
- Във всеки случай ще можем само да наминаваме. При това винаги трябва да си измисляме причина. Сама го каза - непрекъснато. Това че си репортер не ти дава правото да го дебнеш на всяка крачка.
- Значи ще намериш кого да пратиш.
Отново - кратко, просто и ясно. Тя не беше кой знае каква - просто малка част от Алианса. Едуард беше единият от ръководителите. С онзи въшлясал върколак трябваше да се разберат кой, кога, защо и как. Тя само изпълняваше. И мрънкаше. Нормално, нали беше тийнейджър. "Пак забравяш осемдесетината години като вампир, а?" Ето, говореше си сама като тийнейджър. Никакъв проблем.
- Предполагам, че нямам повече работа тук. - рече тихо жената и без да дочака отговор или каквато и да е реакция от Кълън се насочи към стълбището. Вярно, можеше и тя да си изскочи през прозореца. Да, ама не - пълна липса на елементарни обноски. Вратите не бяха измислени просто ей така!

ГСЛ 16

Мъжете се магипортираха в къщата на Едуард и веднага щом се окопитиха след прелитането Емет предложи замислено и изкриви лицето си в нещо, като усмивка:
- Е... – проточи той и прибра магическата си пръчка в левия джоб на панталона си. – Ще ги пробваме ли? – подсимхна се той, а брат му само му кимна с глава. Беше сериозен. Извади от джоба на якето си три блещукащи на мъжделивата светлина пръстена. Емет се вгледа в тях като хипнотизиран, взе един от мраморната ръка на аврора и се запъти към един от прозорците на всекидневнята. Сложи пръстена, беше сребрист с издълбани букви. Но йерогрифите просто не се разчитаха, бижутата бяха прекалено стари. Е, това беше моментът – щяха да видят дали пръстените бяха фалшиви или не. Младия вампир погледна към завесите, а те от своя страна се отръпнаха встрани. И двамата стояха предпазливо, без да излизат на слънчевата светлина. Преподавателя свали тениската си и показа на прозореца все така боязливо ръката си, мислеше, че ще изгори. Не. Кожата му беше все така мраморна, каквато беше преди малко. Той се усмихна щастилво и се обърна към брат си, който също излезе на слънчевата светлина целия. Супер, слънчевите пръстени действаха за тяхно огромно удоволствие! Емет се вгледа напред в гората. Макар и да беше слънчево днес във Форкс отново щеше да вали, както винаги. Слънцето, някакси далеч и същевременно изключително близко се появяваше от недрата на вечнозелената гора, която правеше въздухът в града да излгежда зелен. Небето бе обагрено в оранжева гама. Беше изгрев. Сега двамата можеха свободно да ходят където си поискат без да се притесняват, че простосмъртните ще ги видят или разпознаят.

Жалко за Джон. – отбеляза младия Кълън. Едуард, всякаш скърбящ, само кимна. Явно не беше в много добро настроение, както обикновено. Всъщност и на Емет не му беше много забавно и за това мислеше да се прибере в тях, да се изкъпе, защото вече миришеше на старци и пръст и да намери Астория, на която трябваше да се извини. – Аз май ще си ходя. – преподавателя наруши неловката за него тишина, която вече тежеше в стаята, махна се от прозореца, като отново нахлузи тениската през главата си и излезе бавно от стаята. Обърна се, а Ед стоеше неподвижен на прозореца и гледаше прекрасния пейзаж, очертаващ се на хоризонта срещу него. Преподавателя тъжно се усмихна и преглътна беззвучно, след което се завъртя и едно тихо „пук” се бе чуло, когато мъжът бе изчезнал, като дим... Като сън.

Ох, по дяволите, мразеше да се магипортира. Винаги много, много, ама наистина много му се драйфаше. Но за пореден път предлътна, пое дълбоко въздух и навлезе в хола си. Просна се на големия диван и се загледа през огромния прозорец, от който се виждаше Айлфеловата кула, чиито връх се губеше някъде в мъглата. Беше близо седем часът сутринта. Очертаваше се дълъг ден, за това вампира поклати глава с насмешка и тичешком влезе в банята, за да се изкъпе. Най-накрая...

» Домът на Грейс Блек
» Домът на Азалия Дарк
» Домът на Саймън Силвърмун
» Домът на Анди Скот
» Домът на Алина Дилейни