[книга]Фолклорни славянски създания

1-ва страница

Кикимора

Кикимора в славянската митология е домашен женски дух, често отъждествяван с Домница, която е партньорка на Домовика.

Съвсем в дуалистичния контрастен дух на славянската вяра, Кикимора едновременно помага и вреди на хората, като по традиция всичко зависи от тях самите. Така, ако домакинята поддържа усърдно дома си, Кикимора по цели нощи ще върши от домакинската работа за другия ден, ще вдъхва доволство и спокоен сън на децата, но ако домакинята е немарлива, мързелива, Кикимора ще стене от здрач до зори, ще дърпа косите на децата, ще ги буди посреднощ и ще ги плаши, нарочно ще пакости, разхвърля и мърси, така че и малкото свършена работа да отиде нахалост.

Вероятно образът на Кикимора първоначално е възникнал като олицетворение на духа на починала по-стара домакиня от същия дом. Тук дом носи не толкова значението на къща, а на сбор от хора — близки родственици — които живеят под един покрив. Добре е да се вземе под внимание, че до края на 7 век от н.е. славяните живеят в строг патриархален строй, в който най-малката обществена единица не е семейството, а целият род, който живее и работи заедно.

Родът е обединение на кръвен принцип, в което всички хора са в родствени връзки един с друг и имат общи баща или дядо и майка или баба. И когато се е случело бабата, най-старата домакиня, основателката на рода да умре, наследниците ѝ са предполагали, че духът ѝ остава в дома. Тя е била толкова привързана и закрепостена към него, че и след смъртта си е носела домашните си задължения, продължавала е да бди над порядъка като Кикимора, със стонове и пакости принуждавайки наследничките си да си вършат съвестно работата. В подкрепа на такова предположение е съставката „-мора“ в името на Кикимора, с която дума славяните обозначавали душите на умрелите.

Змей

Змей в славянската митология е демон с образ на змия, човек и птица, с крила, крака и опашка.Тялото му е покрито със светещи люспи. Змеят е висша зла сила, пратеник на бога на злото Чернобог, и се стреми да разруши божествения ред — Правда. Живее в пещери, по високи планини и скали. Змейовете отклоняват или спират облаците и дъждовете, предизвикват суши като заприщват реки, пресушават езера, или унищожават реколтата с дъждовни порои и градушки, причинявайки масов глад.

Змеят може да се превръща в красив млад мъж и да подмамва или отвлича жени. От техния сексуален контакт се раждат юнаци. Понякога змейовете принуждават селата, край които живеят, да им дават като данък млади девойки. В противен случай змеят спира реките или отравя езерата.

Пръв враг на змея е бог Перун — върховният господар. Той преследва змейовете и влиза в единоборство с тях като винаги побеждава след дълга и опасна борба, по време на която се разразяват страховити бури и стихии.

Богът-конник Ярило също встъпва в битка със змея всяка пролет, което е израз на борбата между доброто и злото, между зимата и лятото.

Сред южните славяни се вярва, че някои змейове (хали) са добротворни — пазят селата си от други змейове и помагат на хората в беда. Начин да се прогони зъл змей от селото е фолклорният ритуал „Гонене на змей“. При него всички неженени мъже от селото се събличат чисто голи, събират се в дружина и тръгват да обикалят въоръжени. Вдигат шум и мушкат навсякъде, където може да се е скрил духът на змея. Ако срещнат човек по улиците може да го набият, защото змейовете често се превръщали в хора. Накрая всички заедно се изкъпвали в река, така че силата на водата да отнесе злите енергии.

Змеят може да бъде победен от лековити билки - вратига, комунига, синя горска тинтява, чемерика, перуника, набрани на Еньовден или през Русалската неделя.

Жар-птица

Жар-птица в славянската митология е вълшебна птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птица обитава короната на Световното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способност да мигрира между света на боговете Прав и света на хората Яв. Също така огнената птица охранява плода на живота — златната ябълка, която расте по клоните на Дървото.

За Жар-птица се вярвало също, че може да се преражда. При смъртта си тя се превръщала в пепел, а след това отново можела да се възроди от пепелта. Това вярване е славянското проявление на общо-индоевропейската идея за прераждащата се огнена птица Феникс.

Водник

(Воденик, Водяной, Водяник, Wodzanoy) в славянската митология е дух — господар на реки, потоци и извори. Водникът е повелител на русалките. Често вреди на хората.

Водниците рядко излизат от водата и най-често обитават водите около воденици. Според народните вярвания те са зеленикави дребни старци, покрити с блатна трева, вместо окосмяване. Водникът е мнителен и претенциозен, изисква специално уважение. Ако не го получи — поврежда водениците, разгонва рибата, а понякога посяга и на човешкия живот.

В руските приказки водниците яздят гигантски сомове. Те са техни любимци и им довличат телата на удавниците от повърхността на дъното. Поради това в руския фолклор сомовете се наричат „чёртова лошадь“, т.е. дяволски кон.

Блатник

Блатник (на руски: болотник, болотняник или болотный) е зъл дух от славянската митология, обитател на блатата. Според народните поверия, блатните духове трупат съкровища на дъното на блатата векове наред и ревниво ги пазят от натрапници. Ако човек се приближи много до някое блато, блатниците могат внезапно да изскочат от тинята и да го завлекат на дъното, за да го удавят.

Хората си представяли блатника като посивял старец, с широко и жълтеникаво като блатната вода лице. Според някои описания той е човек с дълги ръце, с покрито с гъсти, сиви косми тяло и дълга извита опашка. Освен това се е считало, че блатниците могат да приемат какъвто си искат облик - на пътник, монах или дори на някой познат човек.

За жилище на блатника безспорно се считало цялото блато. Но все пак той си имал и любими места - пукнатини и дълбоки кални ями, особено покритите с треви, които изглеждат като красиви зелени ливади.

В някои места вярвали, че блатниците живеят в голям каменен дом под водата или в средата на блатото, заедно със своите жени и деца. Най-често за жени на блатника се считали удавени девици и русалки.

Преданията никога не са приписвали добри постъпки на блатниците. Те се считали за безусловно зли и много опасни за хората, дръзнали да навлезят в техните владения. Блатниците плашели преминаващите през блатото хора с резки и непонятни звуци: въздишки, бълбукане, стонове, гръмки приплясвания и удари с длани по водата. Блатниците често устройвали капани за неопитните хора - слагали на техния път зелена трева, корени или дървета, под които имало бездънни ями или пукнатини.

Освен това блатниците понякога специално примамвали хората при себе си, в блатото, за да ги удавят или поне да ги принудят да бродят безцелно между пукнатините. В много области се считало, че блатниците обикаляли по края на блатото във вид на хора, облечени в черно, с фенер в ръка. Така пътниците се заблуждавали и влизали в блатото, надявайки се да открият други хора или къщи, където би могъл да гори този огън.

Русалка

Русалката в славянската митология е воден женски дух, сестра на самодивата, тясно свързан с фолклора на съвременните славянски народи и със славянската обредност (виж Русалии).

Русалките са вечно млади и красиви с разпуснати зелени коси. Обикновено седят по бреговете на реки и езера. Когато късат косите си, предизвикват наводнения. Ако изсъхне кожата им, умират завинаги. Обикновено русалки стават душите на удавени момичета, убити и хвърлени в река или завлечени под водата от речния дух водник. Той е техен господар, но тайно те го мразят и понякога помагат на хора, за да объркат плановете му.

Според българските поверия през нощта срещу Спасовден русалките „сеят“ роса по нивите, за да станат плодородни. Вярва се, че тази роса има лечебна сила, затова на сутринта хората излизат и се търкалят в росната трева, за да са здрави през годината. Така могат да се излекуват и болните от русалска болест. Лек срещу нея е русалското цвете росен. То цъфти много кратко време с красиви и благоуханни червени цветове по скришни горски полянки.

Казват, че в тази нощ русалките минават да оберат цветчетата на росена, за да се накичат с тях. Това ги развеселява, те стават по-милостиви към хората и ги лекуват. Затова търсещите изцеление отиват вечерта преди Спасовден да пренощуват на поляна с нацъфтял росен.

Влъхва

Влъхва (мн.ч. влъхви, стб. влъхвъ) в славянското езичество означава жрец, добър магьосник, гадател, прорицател, лечител. Старобългарското влъхвъ е в основата на думата влъшьба (вълшебство) и влъшьбникъ (вълшебник).

Влъхви са се наричали древните славянски жреци, които освен, че служели на боговете, извършвали и различни магии в полза на рода, племето, за възстановяване на природния баланс. Въобще били оръдие на боговете, спомагали за съблюдаването на върховния божествен закон Правда и имали силно изразени шамански функции.

В смисъла на езически жреци, звездобройци, е употребено понятието влъхва и в Библията. В Новия завет (Матей 2) тримата влъхви, водени от Витлеемската звезда, идват да се поклонят на новородения Исус Христос и да му поднесат дарове. Имената им се срещат едва в средновековни източници, както и в гръцката ерминия на Дионисий от Фурна в порядък: Каспар, Мелхиор и Балтазар.

Днес терминът влъхви (волхвы) се използва като самоназвание от лидерите на съвременните славянски езически общини, най-разпространени в Русия и Украйна (виж Родоверие).

2-ра страница

Берегини

Берегини (още Брегини, Брягини) — двойка славянски женски духове, обитаващи бреговете на реки и езера.

В древността славяните вярвали само в две свръхестествени сили, които управлявали света — злият дух Упир и благотворните Берегини (bergyne). Първият създавал всяко зло и беда по света, а вторите отговаряли за доброто, за късмета, за щастието.

Славяните си представяли Берегините като неразделна двойка — девойка и старица. Те бдели над родилките по време на раждане и закриляли новороденото от зли духове, които биха се опитали да го откраднат.

С времето славянската религия се развила и се появили антропоморфните божества. От този период нататък представите за Берегините коренно се променили. Те придобили черти на зли духове, които вредят на хората и отвличат деца, а положителните им функции били прехвърлени на по-късните Рожденици. Най-често изобразявали Берегините като същества с торс на жена и с крака, опашка и криле на граблива птица.

Банник

Банник е славянски дух, обитател на банята. С магическите си способности банниците развързвали езиците на къпещите се хора. Често се явявали с вида на близък роднина — възрастен мъж. Тези духове имали важно значение според късните славяни, тъй като в банята, на четири очи, се споделяли най-големи тайни, сключвали се тайни договори, планирали се заговори. И така, ако човек успеел да улови банник и да го принуди да проговори, можел да научи много тайни за околните. Най-лесно банникът се заплашва с огън или слънце, бидейки същество свързано с водата и влагата.

Мори

Мори (още мари, нави, мавки, мрави) — в славянската митология, нечисти, лоши мъртъвци, неживи. Най-общо това са всички зли духове на умрели хора.

Хората които загинат от неестествена смърт (убити, самоубийци, жертви на нещастен случай) или приживе са извършили тежки престъпления и носят големи грехове, душите им не биват допускани до света на мъртвите Нав и остават в Яв (света на живите). Тук те непрестанно страдат и се превръщат в зли духове — вампири, върколаци и пр. — които излизат нощем и мъчат, тормозят и убиват хора. Някои мори носят главите си подръка, застават под прозорците и назовават по имена обитателите на къщата. Ако някой в просъница отговори на повикването, той скоро ще умре.

Наречници

Наречници (още нарюкници, орисници, рожделници, съдници, съдбеници, суденицы) — в славянската митология, три сестри-феи, които се появяват край новороденото дете и му наричат — предсказват му съдбата.

Според сърбите, първата фея предсказва смъртта, втората болести, недъзи и беди, а третата — щастливите събития от живота.

Вярвало се, че наречниците са невидими и никой не може да ги чуе, освен майката или друга възходяща родственица на новороденото дете. Подслушаното не можело да бъде казано другимо под страх от онемяване. У българските славяни имало обичай вечерта след рождението бабата да стои будна край детето, за да чуе орисниците.

Ако огънят в стаята се поддържал и била оставена храна край огнището, орисниците щели да бъдат по-милостиви в определянето на съдбата. С тях се свързва и традицията под възглавницата на детето да се оставя златна монета — един вид „подкуп“.


Пряко от мита за наречниците и техните функции произлиза вярването, че животът на човека е предначертан и предвещаното не може да бъде избегнато. Оттам идват и поговорки от типа „Така му било писано“ и „Такова му било наречено“.

Нави

В славянската митология навите (или навляци) представляват невидими летящи и голи пиленца, големи колкото орлета. Преминават през ранна пролет и късна есен. Слизат през комина при родилките. Измъчват и детето, и родилката.

Произлизат от некръстени, мъртвородени, пометнати деца, от погребани извън гробищата, които после се завръщат при хората като зли демони на смъртта. Издават звуци, подобни на бебешки плач. Плашат се от огън, желязо, метла, чесън и червен конец.

Неживи

Неживи (още лоши мъртви, зли мъртви, мори, немъртви, нечисти) — според славянската митология, зли духове на починали хора, които не са успели да преминат в Долната земя и да намерят покой. Те са обречени на тежки страдания в материалния свят, и от озлобление вредят на живите.

Славяните вярвали, че духът на починалия не може сам да намери пътя между световете на живите и на духовете, поради което организирали оплаквания и траурни церемонии. Така те привличали духовете на прадедите, които да посрещнат душата на оплаквания и да я отведат.

Ако някой бъдел застигнат от преждевременна смърт или се самоубиел, или не бил оплакан и погребан според традицията, прадедите не идвали да го посрещнат и духът му оставал заключен в Яв. Такива духове обикновено се превръщали във вампири или върколаци.

Подобна била и посмъртната съдба на хора извършили тежки грехове или престъпления. Богинята на смъртта Мора не ги допускала в Нав и те оставали завинаги в Яв.

Полудница

Полудница (Полуденица) в славянската митология е жесток полски дух с вид на красива млада жена в чисто бяла ленена риза. Тя броди по пладне из нивите, особено по време на жътва, и убива всеки когото срещне. Понякога краде и деца. Изцяло бялата дреха сред славяните е била символ на траур, и в този смисъл на смъртта.

Полудница идва от полу и ден, което подкрепя поверието, че тя се появява само по пладне, в средата на деня. Това време от денонощието се е считало за също толкова опасно и неблагоприятно, колкото и полунощ. Тези два момента от деня и нощта са се наричали разпътен час и в него хората си стояли в къщи, за да не ги постигне лоша дума, да не хванат уроки и да не бъдат срещнати от зли сили, които да им навредят. Защото точно в разпътния час се активирали всички демони и проклятия. Такъв един особено могъщ демон била и полудницата, заедно с нейната посестрима — полунощницата.

Вероятно персонажът на полудницата се е появил като персонификация и обяснение на слънчевия удар.

3-та страница

Симаргал

Симаргал (още Симаргл, Семаргл, Симург) е благотворен дух в древната славянска митология. Във висшия пантеон на киевския княз Владимир, Симаргал е едно от шестте върховни божества. Свързан е със почитта към слънцето, с почвата, земеделието и плодородието. Той охранява обработваемата земя и бди над житата.

В ролята си на пазител, Симаргал е възприеман и като блюстител на закона, приносител на възмездието и наказанието. Твърде възможно е да е бил възприеман като въплъщение на друго славянско божество и като такова да е привнесен във Владимировия пантеон отвън, което иначе би било твърде необосновано действие. Това е един от най-неясните славянски митологични образи. Вероятно е заимстван от северноиранските сарматски племена, които особено почитали могъщия дух Симургх, помощник на слънцето, пазител на реколтата. В Древна Персия е познат под името Сенмурв.

Славяните си представяли Симаргал като голямо грифоноподобно куче със златни криле. Възприеман е като посредник между боговете и хората.

Самодива

Самодивите от славянската митология и българския фолклор са красиви женски горски духове с чисто човешки облик, родствени на вилите и юдите.

Самодивите са неземно красиви, вечно млади моми, с тънка снага („самодивска“), дълги руси коси и чародеен поглед, който замайва и дори убива. Облечени са с бели дрехи, с дълги бели рокли бяла риза или бял сукман, зелен пояс и забунче, препасани с коланче (зунка), което има цвета на дъгата, но с преобладаване на зеления цвят. Имат и було, бяло наметало, наречено сянка или лъч, в което се крие тяхната сила. Въоръжени са с лъкове и стрели, които са носели отвлечените от тях моми и момци. Самодивите танцуват и пеят около кладенците,казва се, че ако видиш Самодива не трябва да гледаш във очите. Хората са казвали, че от песента на Самодивите по-хубава песен няма, и от танца на Самодивите няма по-красив.

В някои региони вярват, че самодивите са невидими същества – но могат да ги виждат съботниците (родени в събота срещу Задушница или пред Великден), родените в полунощ на Бъдни вечер и през мръсните дни, повтараците (отбити и отново засукали бебета), мешаните деца (деца на самодива и простосмъртен мъж), както и кучета с „четири очи“ (с две контрастни петна над веждите).

Живеят под грамадни стари дървета, в изоставени колиби или в тъмни пещери, край реки, извори и кладенци. Планини, свързани с тях са Беласица, Рудина планина, Витоша, в по-малка степен Рила, Родопите и Стара планина, а Пирин им е любимата. Явяват се на земята от пролетта до есента (от Благовещение до Секновене). През зимата живеят в митичното село Змейково.

При мръкване самодивите отиват край води - езера, вирове, извори - събличат се голи, къпят се, перат дрехите си и ги простират да съхнат на лунна светлина, пазейки зорко да не ги открадне някой. След това се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена хорище и цяла нощ играят боси вълшебно хоро. Обичат музиката, особено мелодиите на кавала, затова често отвличат овчари, като ги карат да им свирят. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина, поради което на развиделяване бързо напускат хорището и се скриват.

Животът на самодивите е волен и безгрижен:

да видиш каквой е хубаво:
ката ден с игри, с цигулки,
ката ден хоро играйми,
ката ден ядем и пием.

Понякога се проявяват като работни жени, особено по жътва, и подпомагат работата на невестите с деца. В повечето случаи обаче са враждебно настроени към хората - заключват водните извори, стръвно преследват и убиват овчарите, задето опустошават пасищата им, отвличат хубави моми и невести или им причиняват беди от завист и злина. Въпреки че са с човешки облик, при срещи с хората самодивите могат да се превръщат в животни - например вълци. Почитат християнските празници - особено Великден - и похищават, ослепяват или убиват хората, които не ги спазват.

Самодивите яздят едри (сури) елени, като използват за юзди и камшик змии. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. За такива болни се казвало, че са болни от самодивска болест и ако посмеели да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознавали и ги умъртвявали със смъртоносни писъци.

Самодивите се побратимяват с юнаци и с мъже, които са им направили добрина - стават техни покровителки и дори раждат от тях деца, от които израстват славни юнаци като Секула детенце. Крали Марко е откърмен от самодива и Вида Баздърджийка му е посестрима.

Ако някой мъж успее да открадне булото ѝ (т.нар. сянка), тя се превръща в обикновена жена и му се покорява. Такава самодива минава през венчило, ражда, но не става добра майка и домакиня, а използва всяка възможност да си върне откраднатато и съответно свободата, като изоставя децата си. Понякога самодиви пристават по собствено желание, но обсебват любимия си без остатък и го измъчват с прищевките си до смърт.

Според някои представи самодивите били умрели жени, но най-грешните, които не ги искат ни на земята, ни на небето. Ако харесат някоя жена, тя умира преждевременно и се превръща в самодива. Отвлечените от тях девойки също стават самодиви.

Според други предания самодиви стават жени, умрели девствени.

В народните вярвания от самодиви предпазва носенето на чесън, кост от мъртва жена, змийска кожа, ципа от новородено, пепел, тамян, прекръстване, запалване на огън или цигара.

Известни самодиви

* Стана – посестрима на свирците и кавалджиите
* Дена – на юнаците ратоборци
* Радка – на овчари и пастири
* Магда – на билярки
* Смита – дървари, на горите

Ирина, Ангелина, Вида Баздарджийка Стойна, Гермеруда, Гюра, Гюрга (най-младата)

Юда

В славянската митология, юда (още юда-самовила) е зъл женски дух с човешки облик, сроден на самодивите и вилите. Обитават гори и планини и са характерни за вярванията на южните славяни, особено на българите.

Юдите имат големи магически способности, занимават се с билкарство и отровителство. Понякога се явяват пред млади мъже, омайват ги с красотата си и ги придумват да се оженят за тях. Ако мъж се ожени за юда, тя отвлича душата му в света на мъртвите, Нав, а тялото му залинява и умира. За да се предпазят от юди в някои райони на България мъжете носели пришити към поясите или калпаците си листа от вратика, босилек, бяла комунига или пелин. Вярвало се, че тези растения отблъскват злите духове.

Юнак

Юнак — приказен образ, характерен особено за южните славяни. Юнакът в най-общ смисъл е едър млад мъж, с нечовешка сила и свръхестествени способности. Българският юнашки епос назовава няколко най-известни сред юнаците — Крали Марко, Вълкашин, Момчил Юнак, Дете Дукадинче. Характерно за юнаците е, че те не се обичат помежду си, дори открито враждуват и се борят за надмощие. Още при раждането вълшебниците — наречници им предричат необикновена съдба от която те не успяват да се отклонят. Борят се със злото и неправдите, с изедници и потисници на народа. Сблъскват се с чародеи, самодиви и змейове, които почти винаги преборват и подчиняват на волята си.

Явина

Явина, Сенкя — зъл дух, сроден на вампира; появява се от кръвта на убит човек четиридесет дни след убийството и броди нощем из ония места толкова време, колкото е оставало на убития да живее при нормални обстоятелства.

Скитайки, духът крещи, дрънка, трещи, създавайки голяма суматоха, помежду което извиква имена на близки, познати или пък на убийците си. Ако някой чуе името си и отговори на повикването, Явината го убива на място или му нарича зла участ и скорошна смърт. Човек може да се предпази от нея с огън и вода. Има легенда че Явини най често се срещат в с.Скрът - Петричка област.

Домовик

Домовик (Домовой, Домник, Дед, Стопан) в славянската митология е дух на починал родоначалник или праотец на семейството. Вярвало се, че той е бил толкова привързан към дома и наследниците си приживе, че след смъртта си е останал да обитава родовата истба, да бди и да се грижи за бъдните поколения. Основна негова грижа е поддържането на семейния огън, поради което обитава огнището или пещта, печката.

Славяните особено са почитали домовика — заделяли храна от празнични трапези и я оставяли край огнището за да се нахрани и той. Преди всяко ново начинание, семейството приготвяло специална „стопанова гостба“, канело роднини и дружно отправяли въпроси и молитви за благословия към прадедския дух, след което гуляели.

Домовика помагал на хората в къщата ако те са добро семейство, наглеждал децата и стопанството им, когато стопаните на дома започвали спор или предстояла конфликтна ситуация, домовика започвал да чупи или да бута предмети в къщата, за да престанат. Той е същество, което обича семейния уют и комфорт, ако стопаните на дома са лоши и той е лош с тях. Наказва ги със болест, смърт, а някой път докато те спят той сяда отгоре им и ги души, в такива ситуации хората питат "добро или зло" а той отговарял, доста често отговора е "зло". Обичал да се шегува с обитателите на дома, да крие вещите им и се забавлявал докато те ги търсят. Когато предстои да се случи някоя беда в дома, домовика започва да вие или да създава суматоха около себе си, кара кучетата да лаят непрестанно, падат предмети, нощтно време се чуват стонове и необичайни звуци. А ако се задава някое радостно събитие, се чуват мелодии, цъфтят цветята, атмосферата е приятна и жизнерадостна.

Вярвало се, че след като е измолена помощта на домовика, нещата ще потръгнат добре. Когато се местели в нов дом, стопанката взимала живи въглени от старото огнище, занасяла ги в новото жилище и измолвала от домашния дух да се засели там. Домовикът понякога вреди, друг път помага на стопаните, в зависимост от това дали са почтителни към него или от настроението му.

Особено важно е домакинята да си върши добре работата и да не го оставят гладен. Когато иска храна той потропва из стаите през нощта, докато хората спят. Ако не му обърнат внимание домовикът се отвръща от тях и ги постигат болести и нещастия.

Книгата е предназначена за препоръчително междукурсово четиво.Не може да преписвате от нея,защото това ще намали успеха ви.

Търсете още от същото издание:
"Драконите от А до Я"-(Препоръчително четиво за всеки курс)
"Речни и морски създания"-(препоръчително четиво за втори курс!)
"Чудовищата"-(Препоръчително четиво за трети курс!)
"Какво шуми в храсталака?"-(препоръчително четиво за всеки курс)